Кой какъв психо-тип е и защо социдеите например вървят повече на интровертите? Както се сещате, това не са политически, а психо-критерии, но и те имат някакво отношение към голямата политика с нейните прелести.

                Всички тези тънкости нямаха никакво значение по времето на комунизма с неговата специфична естетика на вождизма и пролетарския интернационализъм. С пукването на демокрацията обаче нещата си дойдоха на мястото. И избуяха разни полит-характери на обществената нива. Кой ги помни днес? Модата беше на екстровертите, силни изобличители и още по-силни визионери. То не бяха Венци Димитров и преливащият във всяко отношение парламентарен шеф Александър Йорданов. То не беше самовлюбеният Стоян Ганев и огнедишащият Луджев. И сред всичката тази врява изплува един интроверт – пишман-премиерът Филип Димитров – и един човек от народа – президентът Желев, за когото нямам думи, камо ли подходяща психо-категория. Но от първата реколта демополитици палмата се пада по достойнство на най-фотогеничният и устат персонаж, Владайския херой Жорж Ганчев. Неговата метеорна кариера е илюстрация за самодостатъчността на „политиката на жеста”. Но и на нейната преходност.

                На левия фланг преобладаваха очукани политици със скучно партийно минало и безцветно парламентарно присъствие. Над червената група ярко се открояваше отворкото-премиер, бизнесмен и светски лъв Андрей Луканов. По времето на големия кадрови отлив от Столетницата, дойде времето и изгря шансът на хората от втората редичка, чийто възход напомни за непрежалимия Радой Ралин: „Първите паднаха в кърви, последните станаха първи”. Първанов се възприемаше като нещо безлично и безопасно. Като резервен играч в големите тайни игри между стари и млади, генерали и „цивилни изкуствоведи”, разиграващи се на Позитано 20. Той несъмнено може да бъде причислен към интровертните попълнения на голямата политика. Поради което ярките жестове, драматичните похвати и скандалната слава не са негово амплоа. И тъкмо тук опонентите му не прозряха големия потенциал на традиционния имидж на ученолюбивото и сериозно момче от крайните квартали. Скромно и икономично то си спечели два мандата и сега даже крои планове за бъдещето. Може би и защото беше пълна публична противоположност на екстроверта Петър Стоянов, на когото толкова му личеше, че е влюбен в своя пост и величие. Ах, кой ли Шекспир би описал онази тънка психологическа драма върху лицето на отиващия си по европейски шлифован президент, предаващ ключовете на недодялания социалист от Пернишко. На звуков фон от демократични дудюкания на софийския седесариат. Класика!

                Време е обаче да си спомним и за един по-различен персонаж, а именно този на българския темерут. Той, както е известно, гледа лошо, погледът му пронизва като с рентген, а когато – неясно защо – се усмихне, човек усеща мравки по гърба си. Познахте - това е той: Командира. Противно на европейската логика, и темерутът има място под балканското слънце. Не че ще тръгне да възстановява автокрацията. Той обаче е човек с авторитет, а народът, макар и да псува, уважава хората с тежък характер. За темерута е характерно, че недолюбва пресата и му липсва автоиронията като критична самопреценка и антитеза. Голямата дилема пред този тип натюрел е, че може да се реализира пълноценно единствено когато е, така да се каже, визави с властта. Извадете го извън властовите коридори и мигом неговият суров нрав ще изгуби своя наполеонов ореол. И което е още по-лошо – той вече няма да плаши хората, което е целта на занятието.

                Говоря само за мъжки характери, тъй като е знайно, че на жените не им върви в наш’та политика. И как ще им върви на едно поприще, където се разхождат мутроподобни персонажи, бивши шампиони по карате, истерични почитатели на разни дучета и твърдокаменни коми-вояжори.

                Какъв е предварителният извод? Бях замислил нещо много унищожително като характеристика на българския политик. Но преди да посипем главите си с пепел, нека си спомним, че една голяма европейска държава като Полша се управлява от феноменалните близнаци Качински, които още живеят в епохата на студената война. Така че с всичките си кусури и странни персонажи българската политика все пак се движи в някаква европейска посока. Въпросът е кога ще ги стигнем, европейците.